Ясно е защо толкова интроверти се крият дори от себе си. Ние живеем с ценностна система, която аз наричам „екстравертния идеал“ – вездесъщата вяра, че съвършеният ни „Аз“ е енергичен човек с лидерски способности, който обича да бъде под светлината на прожекторите. Архетипният екстраверт предпочита действията пред разсъжденията, риска пред предпазливостта, сигурността пред съмненията. Обича бързите решения – нищо че могат да бъдат погрешни. Работи добре в екип и обича да се движи в компания. Ще ни се да мислим, че ценим индивидуалността, но твърде често се възхищаваме само от един тип индивиди – тези, които обичат „да се смесват с хората“. Да, позволяваме на технологично надарените единаци, които създават компаниите си по гаражите, да имат какъвто си искат характер, но те са изключението, а не правилото, а и нашата толерантност се простира главно до баснословно богатите и до онези, които обещават да станат такива.
Интровертността – и нейните братовчедки чувствителността, сериозността и срамежливостта – днес се смятат за не твърде желателни качества, някъде между разочарованието и патологията. Интровертите в царството на „екстравертния идеал“ са като жените в един мъжки свят – пренебрегвани заради нещо, което е част от самата им същност. Екстравертният темперамент може да е изключително привлекателен, но ние сме го превърнали в потискаща мяра, към която повечето от нас се чувстват длъжни да се придържат.
