„Една „Кутия за спомени“, от която извират чудеса и тези чудеса ни
правят по-добри, по-сърдечни, по-човечни. Правят ни хора, най-истински
хора…“
Великолепен език, отлично изтеглени сюжети и заковани поанти. На места
хваща за гърлото, а на места ми идва да се гръмна от завист. Поети са
всички рискове на пределната стилизация и читателят няма защо да се чуди
кое е по-истинско: мрачният блог на самотника Пармаков, истинската
история за героиня от разказ на друг писател или дневникът с добри дела
на измислената седемгодишна Ния, който е самата прелест.
Христо Карастоянов
Сигурен съм, всеки има скътана някъде своя кутия за спомени. И от тая
кутия черпи, за да направи днешното си по-поносимо, по-приемливо,
по-търпимо. Константин Петров също има своя кутия и ето – предлага ни
заедно с него да потършуваме из нея. Само че неговата е по-особена – тя
не просто прави съществуването търпимо, тя го прави вдъхновено.
Ровичкаме и неусетно съществото ни се избистря, душата ни се въздига,
духът ни се обнадеждава. Защото тя е вълшебна: превръща обикновеното в
необикновено, битът в битие, обичайното в необичайно. Една „Кутия за
спомени“, от която извират чудеса и тези чудеса ни правят по-добри,
по-сърдечни, по-човечни. Правят ни хора, най-истински хора…
Митко Новков