Ако щете вярвайте, тези стихове ме раздърпаха и гласът ми се разтрепера, докато ги четях на глас. Новата книга на Анатоанета Николова е като нея – чудесна, нежна, естествено захласната, пробождаща със сърдечната си чистота и читавост. Тук всичко е пронизано от светла тъга, лилава споделеност, добросъвестна доброта, почтена недоисказаност, наивност на дете, приказност, изящен рисунък и още по-изящно лирическо поведение. Това е някаква носталгия по бягствата от себе с, и по завръщането у себе си, градска меланхоличност, която не е за всяка личност.
Антоанета Николова в стиховете си е ту същество от съществен вид, ту знак за опасна крехкост и чупливост, ту качествена липса на количество. Важно е, че в тази поезия Бог говори не само чрез своите ангели, а чрез нея дава своето тихо сражение срещу сатанинска съпротива. И най-недовършеното стихотворение в тази книга е по-съвършено от изгарящото изговаряне, но що да стори Антоанета Николова, тя не е виновна, че е от друга духовна материя, от другата раса, задаваща се зад хоризонта на добротата и съпричастието!
Румен Леонидов
