„Така живях“ (85 стъпки от люлката) е опит за автобиография, по думите на своя автор. Изкрачил битието си, той слага равенството на формулата на живота, за да отчете резултата от всички плюсове и минуси. А той никак не е лош. Авторът започва разказа с дните си с „бревчетата“ по пасищата на Долна Бяла речка; описва съселяните си, събитията покрай Девети, които не отминават и неговия край, пътя си от поляната с напластеното сено, през училищната и студентската скамейка до работата си в пресата и в телевизията. Разказва бавно, напредва методично и с оня негов добре познат леко шеговит език, с намигване, обхождаме чужди страни (където българинът съвсем по байганьовски представя своята родина); познати имена от близкото минало – писатели, общественици, обикновени люде, припомнят любопитни събития.
С немалко носталгия се спускаме стремглаво по склона на времето и уморени от толкова много емоция цопваме замаяни и объркани като Пурко право в заключителната равносметка на Никола Статков:
„Безбожник съм, не вярвам ни в Бога, ни в Дявола, но се прекланям пред християнската вяра на народа ни, която му е помогнала да оцелее след близо седем века робство – византийско и турско. Оцелява след това, кажи го, безкрайно робство, за да загине в днешно време, само след десетки години, и то свободен, демократичен, с евроатлантически ценности… Искам, неистово искам да живея. За да гледам близките си, земята, с тревите, горите и цветята, с мравките и соколите. За да гледам небето с облаците и звездите. За да слушам близките си, щурците и пойните птички, кавала и Дунавското хоро на Дико Илиев, цигулката и Петата симфония на Бетовен. Уви, уви!… И все пак, и въпреки всичко съм жив. Живей и ти, човече, живей в мир, любов и добро, не ламти за власт и богатство. Радвай се на живота, който е единствен и неповторим. И никога не се вземай насериозно!…“
