Спомените на писателя и драматурга Александър Гиргинов /1902-1985/
представляват истинска находка от културно-историческа, литературна и издателска гледна точка. Макар че е автор на над 70 многоактни и 160 едноактни пиеси, както и на доста белетристични книги - разкази, повести, романи, Ал.Гиргинов не се нарежда между първенците на българската литература. Не е познат дори на новите поколения литератори, нито на читателите от края на ХХ и началото на ХХI век. С една дума той е забравен. Най-честото, което се случва при споменаването на името му, е да го объркат с известния му съименник - политика Александър Гиргинов. Що се отнася до книгите му, справката сочи, че не е издаван над 30 години. Произведенията - главно мемоарни, но и белетристични, - които сам посочва, че е написал в залеза на живота си, не са публикувани и макар авторът да не е репресиран от тоталитарния режим, може да се каже, че съдбата им отрежда място сред т.нар. книги от чекмеджето.
Ценно качество на спомените е, че в тях се говори за неща, на които авторът е бил личен свидетел или в които е пряк участник. Александър Гиргинов възкресява събитията около Владайското въстание /1918 г./, атентата в църквата "Света Неделя" /1925 г./, екзекуцията на Марко Фридман и съпроцесниците му Коев и Задгорски, бомбардировките над София /1944 г./, обстановката в България непосредствено преди и след 9 септември 1944 г. Той споделя от първо лице впечатления за факти и хора, свързани с културата, изкуството, медиите, политиката. Особено ценни са спомените му от срещите с писатели като Иван Вазов, Иван Грозев, Антон Страшимиров, Ана Карима, Д.Б.Митов, Николай Хрелков, Марко Марчевски, с журналиста Йордан Мечкаров, с актьори и режисьори като Георги А.Стаматов, Петя Герганова, Владимир Трандафилов, П.К.Стойчев, с художника Преслав Кършовски.
