Поезията на Крум Филипов по някакъв начин напомня на дъхав, прясно изпечен хляб. Носи в себе си интуиция за конкретно родовото, но в дълбочината ѝ има и нещо много повече – интуиция за родовата свързаност на всичко с всичко в света. В най-добрия смисъл на думата това е поезия с основание. С онтологично основание. С основанието да замесиш утрешния ден, след като си нахранил вчерашния.
Кръстьо Раленков
Името на момчето е Крум Филипов, а стиховете, посветени на баща му, са събрани под заглавието „Затръшнато небе“. Щастлив съм, че улицата ми подари тази млада поезия. Сред днешната политическа гмеж, където всеки е враг на всеки, тя ме върна в онези далечни години, когато жаждата бе по-силна от пиянството. В годините на вечните юноши, които четяха Рембо и пишеха като Далчев...
Стефан Продев, в. „Дума“, 2 юли 1994 г.
