Чест прави на автора, че е видял сериозността на проблема с държавата още през 1997 г.: сред първите, които го забелязаха по света – и почти никой у нас. У нас тогава активните граждани трошаха прозорците на Народното събрание; изобщо цялото внимание беше приковано в политическото, но политическо – разбрано като не-социализъм, като демократизация (или обратно – като борба за реакционен реванш). „Ние да оправим демокрацията, тя държавата сама ще се оправи“ – това бе преобладаващата нагласа и на активистите, и на аналитиците на прехода. И схемата работеше – в Чехия, Унгария, Полша; приемаше се, че и у нас ще върви така, макар и по-бавно. Първотo гръмко предупреждение дойде от Албания през същата 1997 г.: народът там се въоръжи с разграбеното от полицейски участъци и казарми оръжие, държавата престана да функционира и обществото тръгна към хаос. Гражданският мир бе спасен от демократичната машина: въоръженият народ отиде да гласува на избори, а след изборите постепенно сдаде оръжието, като избра практически същите партийни лидери, които преди го бяха докарали до тази буна. А държавата се позакрепи, но остана все така корумпирана и неефективна. (Паралелите с нас сега са търсени.) Но за наблюдателите – на фокус беше отново само демокрацията-спасителка от гражданска война; раздържавявянето на Албания, което беше породило проблема, пак остана само фон. По това време Лукашенко ставаше диктатор: наблюдателите окайваха беларусите, че доброволносменят демокрацията с диктатура – но не видяха разрушената държавност, която той възстановяваше. Малко по-късно дойде Путин и схемата се повтори – той отнемаше демокрация, но даваше държавност. Обаче в демократическо заслепение и руската опозиция, и външните аналитици виждаха само отнемането, и отново обявиха руския народ за непонятен: как може да гласува за човек, който само им взема? (Редно е да отбележа, че през 2000 г. и аз виждах така частично – и нося съответната интелектуална и морална отговорност.)
Деян Кюранов
