Ако философията на Кант, която стои на почвата на английския емпиризъм и скептицизъм, признава възможността на познанието за явленията, но поставя една граница дотук, отрича възможността на познанието за „нещото в себе си“, т.е. за същността, за абсолютното, Фихте, който е не просто епигон, както други кантианци, а смел мислител, който иска да направи философията наука, а науката не е отрицание на познанието, тя е познание, тръгва в своето наукоучение от едно абсолютно достоверно основно положение, от „аза“ като изходна точка на всичко. Затова неговото наукоучение, което сам той (в едно писмо до Райнхолд) определя като „анализ на понятието свобода“, е изходната точка на една принципно нова философия, която е оставила зад себе си цялата философия на просвещението, включително и нейния логически завършек, философията на Кант – на философията на немския идеализъм, чийто логически завършек пък е философията на Хегел.
