Балчо Нейков е от първото поколение българи, които във вече Свободна България започват да осмислят тогавашното близко минало - поколението на Иван Вазов и Захари Стоянов. Той има неподражаем исторически усет - проявява интерес към всичко, което заслужава внимание, което трябва да се чуе и проучи, да се запомни и предаде на поколенията. В записките си Нейков дава ценна информация за ранната биография на Стефан Караджа, както и за живота, съдбата и борбата на българите изселници в Добруджа и Южна Русия през 50-те и 60-те години на XIX век. Нещо повече: той разкрива съдбата на българите в руско-турските войни, разказва за преселническото движение, за въстанието на Александър Ипсиланти и революцията от 1848 г., за участта и борбата на отделните ? герои. Изключително богати са сведенията за село Факия, за Странджа и Странджанския край, за Бинбеловците, за Караевренското "приключение", като сред записките се срещат и легенди и предания от Странджанско, някои от които са запазили паметта за средновековната българска държава.
Записките на Балчо Нейков са чисто български, домашен извор, показващ как ние, българите, сме видели, преживели и оценили историческите събития в онези времена - времена на трудности и тежки препятствия, но и на смелост и безкрайно упорство.
Балчо Нейков Дяков е роден на 18 май 1838 г. в севернодобруджанското село Ак бунар (окръг Тулчеа, Румъния). През 1841 г. семейството на Б. Нейков се установява в с. Потур. Там на местния събор през 1847 г. Балчо за пръв път среща Стефан Тодоров Димов - бъдещият Караджа, който гостува на свои роднини. Двамата си допадат, дружат, макар да живеят в различни селища. До 1854 г., когато семейството на Стефан заминава за Тулча, са почти неразделни. За последно се виждат през ноември 1864 г. в Браила, Румъния. Б. Нейков не е революционер. Препитава се с учителство, търговия, земеделие, скотовъдство. Живее в Меджидие [1867-1874], Бабадаг [1874-1876], от 1876 г. в Тулча. За кратко през 1877-1878 г. управлява митницата и е градоначалник на гр. Стара килия [дн. Чилия веке, окръг Тулчеа]. Около 1883 г. се прибира в България. Откриваме неговите дири във Варна, Провадия, Шумен, Арбанаси, Сливен, Пловдив, София.
За кончината му през 1917 г. в Илиенския манастир край София една местна жена разказва на писателя Петко Росен: "Бедният! Да знаете как свърши. Беше през войната. Мъжете ги нямаше. Мяркаше се тъдява, давахме му сегиз-тогиз по парче хлебец и по едно време се изгуби. Пък и кой ли ще го потърси! Килията му беше хей таме. По едно време някой понадникнал в килията му и що да види! Починал! И хамен нищичко не останало от умрялото му тяло. Пък що ли беше - троха човек. Та се събрахме няколко комшийки, прибрахме кокалчетата му, изровихме хей таме едно трапче и ги сложихме. Това бе и погребението му, и опелото му."
За гибелта на С. Караджа Балчо научава в Меджидие. Неизповедима е мъката му. У него се заражда идеята да запише спомените си и да събере всичко знаено-помнено за обичния другар от детинството. Претворяването ? изкристализира като свръхзадача на съществуването му.
