Какво представлява романът „Щастлива книга” от Балаж Дьоре и защо трябва да бъде написан? Отговор, разбира се, няма, но пътят към него е изследван чрез личния опит и с примери от литературата. Спорейки с Толстой, Дьоре твърди: „Видовете нещастие общо взето са винаги от един и същ порядък. Щастието е онова, което създава многообразие, неназовимо е, недостъпно. Нещастието лесно се прихваща, описва, разбира, от него повече се интересуват, тъй като посланието му е всеобщо. Щастието, чийто пулсиращи подводни течения, чието уравновесено и глухо сърцебиене, непредвидими изригвания или утаено горчиво спокойствие човек неведнъж открива в необичайни ситуации, щастието е все още почти непознато, материя, чакаща своето изследване...”
Дьоре използва словото като заклинание. Сякаш не разказва истории, а прави вълшебства. С тях иска да омагьоса съдбата и да я обърне в добрата посока. Желанията са простички, но въпреки или именно заради това трудно постижими.
Балаж Дьоре (р. 1951, Будапеща) е член-учредител на неконвенционалните писателски общества „Лелегзет”, „Йорлеи” и др., секретар на Кръга на младите писатели „Атила Йожеф” (1985), заместник-председател на Сдружението на писателите (2009-2012), редактор на годишника „Уйхолд” и списание „Изход 84”. Автор е на стихосбирките „Ръкописът на набожния игумен Пафнутий” (1982), „Прекъснах един роман” (2004), „Жилище назаем” (2010), както и на множество белетристични творби, между които „Всеки да потърси смъртта си” (1993), „Илюзията на назоваването” (1996), „Щастлива книга” (2001), „Баща на мъртвите” (2003, бълг. издание: „Ерго”, С., 2009), „Приятелят на баща ми” (2006), „Накъде така, Будапеща?” (2010) и др. Носител е на литературните отличия „Милан Фющ” (1997), „Про Литература” (2004), „Атила Йожеф” (2005) и др.
Жена ми ме спаси. Не само не се заяждаше с мен, не ме обиждаше, търпеше мрачната ми физиономия, тя спаси живота ми. Край нея можех да живея, все едно как. Тя какво получи от мен? Какво успях да й дам? Нищо. Мирова скръб. Безрадостни дни. Без нежност и настроение. Придърпах я надолу при себе си? И в един момент тя се разбунтува срещу мене. Против съдбата ни? Болестта е удар на съдбата. Мълниеносен удар? Любовта се превърна в съдба. В малката къща бяхме защитени. Известно време носехме с лекота съдбата си, сега мъчително я тътрим. Нанагорнище и нанадолнище. „...дали можем да предпазим човека от съдбата, която му е отредена?”
Само веднъж видях Есмералда в Дунав. Дали е случайно? Какъв бе корабът? Маршрутът му? Вместимостта? Знамето?
Дадох на поправка едно старо джобно ножче. Да има поне някаква полза от съществуването ми.
