“От писателя, който тъй дълбоко прониква в душата и който изтръгва от нея такива потайни и болезнени истини, българската книжнина може с право да очаква могъщи творения, които да носят суровия отпечатък на живота и трагичния дух на времето.
Освен образната си и енергична реч, разказите на Стаматова имат и друго едно качество: иронията. Тая ирония не е от много фино естество. Тя не се явява като у западните писатели в бегли, едва усетими алюзии. Тя е, напротив, силно подчертана, надъхана със злост, ядовита и на места брутална. Тя се изразява в сурови, некнижни фрази, които миришат на дим, коняк и тютюн. Те носят сякаш лютия звук на Стаматовата жива реч, блестяща, парадоксална, разхайтена, дръзко-песимистична като у някой хъш, който би прочел Шопенхауера, и страстна като у някой библейски пророк, който би приказвал в някоя бирария, играейки на покер. И всеки негов ироничен афоризъм го извиква във въображението ни, беседуещ неизменно с чаша в ръка, възбуден със своите живи и трескави очи, със своето сухо и нервозно лице, със синкавите си и люти устни, с нещо особено в цялото му същество, което го прави крайно мил, даже в минутите на горчиво раздразнение.”
Симеон Радев
