Въпреки усилията на историци и археолози, българин не можа да открие гроб на свой цар. Но в търсенето на останки на герои нарочихме че Левски трябва да бъде "погребан" в църквата "Света Петка Самарджийска"? Костите на Хаджи Димитър пък лежат ту на Бузлуджа, ту край селата Свежен и Турия, а тези на Раковски престояха над половин век на тавана на църквата "Света неделя". Пак така нарочихме и Карлово за родно място на Христо Ботев. А за паметника на Левски в София целокупния български народ, в знак на "признателност", дари едва 1637 лева, за строителство продължило 17 години. Половин век пък родната къща на Апостола е руини. Светия Синод за пръв път се опълчва срещу политиците ни при освещаването на паметника на Ботев във Враца, като мишена на гнева на "светите старци" са княз Фердинанд и министър-председателя Стефан Стамболов. Руснаците чрез граф Игнатиев решиха да подпалят трагичния мит за Велика България в Сан Стефано. В Нова България пък още преди век Петко Каравелов прозрял, че увеличаването на данъците е вредно. Българските политици са направили и други прозрения, но техните наследници и до днес не ги чуват. Министър-председателят Васил Радославов два пъти застава пред съд, но нито веднъж не е осъден. Парадокс като този, че Народното ни събрание е било болница? През това време банкерите правеха не само пари от лихви, но и благотворителни дела. Заради няколко сребърника повече обаче Димитър Петков, пръв приятел на Стефан Стамболов, го нарече "магаре във всичко".
И като дъбове в гора срещу това стоят значимите български родове, изградили основите на съвременна България. Затова и Вазови са наричани "Патриарсите", докато Бобчеви оцеляват, макар да са изкушавани от политиката. Срещу превратностите на времето ще се борят и Увалиеви, а наследниците на Райна Княгиня са репресирани след 9 септември 1944 г. заради патриотизма си. Спасителят на българските евреи Димитър Пешев в края на живота си прозря, че: "Аз се чувствам от едно нещастно поколение...". Защо ли беше всичко това?
Макар доста от нещата да звучат чудато, в книгата не е търсена евтината сензация, а обективната истина, такава каквато е останала в документите. Събирането на данните и писането на материалите за книгата е с идеята, че в историята, за щастие – особено в българската, нещата никога не са еднопосочни – изцяло добри или изцяло отрицателни.
