Ех да бях богатско чедо,
Буров да ми беше дедо,
Дубъл екстра щях да пуша,
мъката си да потуша.
(хашлашка улична песен от 30-те години на ХХ в.)
Няма друг българин, за когото творческият ъндърграунд да е написал подобна проста и велика ода. Няма друг сред финансистите на Третото царство, който да е бил еднозначен синоним на лице, обгърнато с тайнство имане и разкош. Същевременно няма и друг голям български политик, който да е така непознат за обществено-политическите си заслуги, за сметка на стопанските. В някакъв смисъл България величае прекомерно банкера Буров, за сметка на изключителния политик. Когато у дома под сурдинка се е споменавало името на нашия далечен роднина Атанас Буров, дядо ми винаги се учудваше защо именно той е останал в публичната памет като най-великият банкер, вместо, например, колос като куция Георги Губиделников или Анжело Куюмджийски. Буров, казваше той, беше много богат и добър финансист, но си остана човек, който се връщаше в Търговска банка, когато му останеше време от политиката.
Оставяйки настрана това интересно противоречие в публичния му образ в зрели години, джинсът на рода Бурови е типичен за възрожденската ни мая. Както повечето позабравени бащи на строителите на съвременна България, и балканджийският сой Бурови стартира в полето на еснафската предприемчивост. Типичните представители на тогавашния протокапитализъм започват възхода си с дюкян, мелница, манифактура… На принципа: не е важно откъде идваш, важно е къде ще стигнеш, се изгражда целият стопански гръбнак на нова България. И Бурови са сред пионерите.
Следосвобожденска България се изгражда върху два основни темела на своята горна класа – стабилно образование и солидни принципи. Тази класа, по европейски ашладисана и по южняшки патетична, прави нечувани усилия да модернизира нравите и практиките в младата държава. Просветената част от българската буржоазия е онзи цивилизационен бацил, който сквасва мътното балканско мляко. Мислейки в този посока – независимо от житейския си цинизъм и геополитическите заблуди – Атанас Буров попада в авангарда на европейска България, наред със Стамболов, Начович, Стоилов, Греков, Икономов, Малинов, Радославов и Ляпчев. Попада не само заради образование или богатство. Не по-лошо образовани са и Станчов, и Кьосеиванов, и Филов. По заможност го конкурират и Гешов, и Теодоров, и Маджаров. Атанас Буров е авангард, не защото е експертно подготвен да се занимава с политика и няма нужда да краде от нея, за да се издържа, а защото политиката е основна част от начина му на мислене и действие. Без преувеличение може да се твърди, че Буров е един от малцината български политически мислители, от визионерите на модерната ни външна и стопанска политика.
Неслучайно Валентин Александров посяга към биографията на Буров в годините на българския преход. Нищо друго, както годините след 1989 г., не е такова крещящо отрицание на веруюто на стария политик. В морален аспект българският преход по странен начин е много по-отчайващ дори от събитията след Девети септември 1944, жертва на които е и самият Буров. Ако след 9-ти класово-общественото противопоставяне е ясно, директно и безалтернативно, то след 10-ти нацията е прекарана през най-сатанинския дарак на нравствения упадък, който позволи на индивида да намери спасение и дори известно благосъстояние срещу отказ от морален ангажимент, гражданска позиция и при пълно размиване на понятията за добро и зло.
д-р Петър СТОЯНОВИЧ
