Похвалните речи, включени в сборника Panegyrici Latini, дълго са били подценявани като извор, поради мнението, че са изпълнени с ласкателства и самоцелни реторически фигури. В края на XIX и началото на XX в. основните въпроси, които занимават изследователите, са свързани с начина, времето и мястото на възникване на корпуса, както и с изясняването на авторството на речите. През последните десетилетия интересът към сборника се възражда. Нови издания и нови преводи (първи пълни немски и английски преводи) са само част от резултатите. Няколко статии и монографии изясниха литературните качества на речите и стойността на сбирката като исторически извор. В много от тези изследвания беше засегнат проблемът за идеологическата цел на панегириците. Очевидно въпреки ограничеността им от реторическия канон техните автори успяват да ги организират по един сложен и творчески композиционен начин и да включат в описанието и възхвалата на дела и качества важни идеологически послания. Целта на настоящото изследване е да покаже, че панегиристите съчетават церемониалната функция на похвалната реч с идеологическо обосноваване на властта на императора и с обвързване на тази обосновка с изисквания към verus princeps. На вечно актуалния въпрос, кой от претендентите е легитимен император и кой узурпатор, панегиристите отговарят двояко – произходът е важен, но е важен и начинът на управление – истинският император управлява в полза на поданиците, въздържа се от произвол и гарантира сигурност и благоденствие на държавата и народа.
