И аз не знам как да започна тази история. Може би трябва да разкажа за срещата си в Кричим. Или кой съм аз? А може би за войната, защото всичко тръгва от нея? Ех… Хайде първо за онова тайнствено рандеву. Пък, ако е интересно, ще се представя – за да се разбере що за птица е капитанът от запаса Боян Беронов и що чини той в Америка. И така, да се върнем към онзи ноемврийски ден на 1926 година. Орачите оряха последната нива на Усойката, когато на кон доприпка един от слугите в царския дворец в Кричим. Беше младо момче от съседното село, знаех го по физиономия и че е от фамилията на Чучулиговите. Напет такъв, с широки рамене и висок.
- Господин Беронов – рече, след като слезе от коня и поздрави, - управителят нареди да ви предам, че генерал Вълков Ви кани на среща. Свалих каскета си. Генерал Вълков?... И в двореца?
- Кой генерал? – попитах по-скоро да печеля време.
- Министърът на войната.
Мда… Огледах полето – голо, ноемврийско. Изорано. Четирите волски впряга до час-два щяха да свършат последното парче от нивата. Отидох до проскубаната от козите трънка на синора, за която бях вързал моя жребец Дорчо. Оправих юздата и се качих на седлото. Момъкът видя, че се насочвам към село и объркан извика: - Господин Беронов? - Нали не мислиш, че ще се явя пред господин министъра така? – и посочих дрехите си. – След час съм в двореца! В чифлика ме чакаше изненада – съдия-изпълнителят Кривошиев уж преди седмица бе свършил работата си, а сега отново клечеше в двора и наново ровеше в документите. И най-вече напираше пак да брои животните и да тегли житото и фуража. Мама вървеше като сянка подире му, а ратаите дремеха край обора и хамбарите и се чудеха какво да правят..."
