ДЖЕВАД КАРАХАСАН напуска Босна през 1993 г. и от началото на своето изгнаничество, започва да описва в книгите си своите спомени от един град и една земя в руини. Разказва за красотата на Сараево, за подобната на цветна мозайка Босна, които престават да съществуват, когато започват войните през 90-те. Както казва и самият Карахасан за своето писане, то прилича на поставено „в сянката на идеала, в спомена".
Книгата „Писма от тъмния вилает" е колекция от пет разказа, които са ориентирани някъде между измислицата и реалността. Разказвачът предприема пътуване, лутайки се в един „тъмен свят" на заклеймени души, напомнящи грешните души в преддверието на Ада, еднакво отдалечени и от света на сънищата, и от истинския свят. Карахасан описва преживяванията на тези самотни души и резултатът са серия от разкази за живота „във времена на нужда в чужди светове". Това, което свързва всички истории е техния общ хоризонт - Босна и нейният „център на тежестта", столицата Сараево.
Джевад Карахасан разказва за хора, които преживяват бясната промяна на един град и една държава, в който са прекарали по-голямата част от живота си, за който днес не са сигурни всъщност се е случил.
Пътуването на разказвача е също и пътуване към миналото. Личните спомени на отделните герои се докосват до историята на самата Босна от периодите на нейното отоманско владичество, през Австро-Унгарската империя до федерацията на Тито и войните от 90-те.
В историите на Карахасан съвсем ясно звучи и гласът на най-известния босненски писател и носител на Нобелова награда, Иво Андрич, към когото авторът на „Писма от тъмния вилает" прави несъмнен реверанс и чиито метафори за моста и Ориента, специфични представи за човешкия мироглед в Босна звучат ясно заявени в „Писма от тъмния вилает".
Надеждата на Карахасан, че „най-устойчивият и сигурен път към скритите истини е чрез литературата - да открием, каквото търсим или крием" е водеща и в тази негова творба, следваща стъпките на Андрич в реконструирането на миналото на Босна изцяло през лични спомени и лични истории. В същото време Карахасан подлага на собствено изследване всички претенции за лична или историческа истина, за които казва: „Няма как да ги знаем, можем само да се надяваме че разбираме дори и частица от тях".
