Волжка България е другата голяма българска държава през Средновековието. Тя е неколкократно по-голяма от своята сестра - Дунавска България - дори и по време на величието и при цар Симеон. Тази държава е наричана още страната на "външните", "великите", "сребърните" българи. Причината за нейния възход се корени във високото ниво на социалното устройство, в ясните и справедливи закони. Затова тя бързо успява да присъедини към своите граници съседните номадски племена и народи. В края на IX и началото на X в. Волжка България заема значителни пространства от Евразия - към Волго-Уралската част са приобщени териториите на север от Карско море до Каспийско море (наричано Българско), както и от устието на р. Ока до устието на р. Енисей.
Тази България трябва да кажем, че и днес съществува като духовно и етнографско пространство. В нея следва да се включат основно Татарстан, Чувашия, Башкорстан и още редица близки до тях области с мюсюлманско и християнско население. За съжаление "другата България" е малко позната сред своите сънародници от Дунавска България. А в учебниците по история не се среща и ред за нея, въпреки че именно население от Волжка България шие самарското знаме и участва активно в Руско-турската освободителна война.
Появата на Волжка България е следствие от движението на сина на Кубрат - Котраг, през VII в. от Приазовието в посока север. Във византийски хроники е отбелязано: "Котраг преминал реката Танаис (Дон) и се заселил срещу първия брат..!" Очевидно тук се визира по-големият брат Бат Баян с хората му, които се намират тогава под властта на хазарите.
В началото племената, предвождани от Котраг, населяват главно поречията на Дон и Донец. Десетилетия по-късно, за да избягат от хазарската заплаха, те поемат към р. Волга, чието име се смята за производно от етнонима "българи". Важно средище става мястото, където Волга се среща с р. Кама - неин източен приток.
