Георги Фотев е почетен професор на Нов български университет. Автор е на голям брой научни публикации у нас и в чужбина. Той е национален програмен директор на „Изследванe на европейските ценности“ (European Values Study). Действителен член на Европейската академия на науките и изкуствата (European Academy of Sciences and Arts) от 1993 г. Министър на науката и висшето образование (1991). Три мандата е бил директор на Института по социология към БАН. Сред основните му трудове са книгите: „Социална реалност и въображение“ (1986, изд. на гръцки език в Атина, 1996), „История на социологията“, том 1–2 (1993), „Другият етнос“ (1994), „Ethnicity, Religion and Politics“ (1999), „Криза на легитимността“ (1999), „Граници на политиката“ (2001), „Диалогична социология“ (2004), „Дисциплинарна структура на социологията“ (2006), „Дългата нощ на комунизма в България“ (2008), „Ценности срещу безпорядък“ (2009), „Българската меланхолия“ (2010), „Сфери на ценностите“ (2012), „Смисъл и разбиране“ (2014), „Човешката несигурност“ (2016) и др. В чест на проф. Г. Фотев е публикуван сборникът „Светове в социологията“ (2006) с участие на негови ученици, колеги и на световни имена в социологията като Зигмунт Бауман, Едуард Тирикян и др.
Но сърцето е обиталище и на омразата. Любовта е положителна, съграждаща и животворна. Омразата е отрицателна, разрушителна и смъртоносна, Радостта е пълнота и момент на съвършенство. Човек има това, което е искал. Споделената радост е умножена радост.
В самотата не са нужни думите с техните физически трептения и звучене. В самотата тишината ни казва всичко.
Безразличието към себе си е нещо повече от самота, нещо повече от отчаяние, нещо повече от погнуса, нещо повече от нетърпимо страдание, нещо повече от ресантиман и т.н. То е пълна загуба на себе си. Безразличният си казва, че се е провалил тотално и не се страхува от собствената си смърт, която не предизвиква у него грижа за живота му. Самотата, отчаянието, погнусата и т.н. са свързани със смисъл, остатъчен или все пак действителен, ценност, макар и недостижима, които при безразличието са големите отсъстващи, изглежда, завинаги.
Трагичното чувство за живота, както и други по-силни и дълбоки чувства предизвикват разума да си поставя нови задачи или да преразглежда изводи, които са смятани за постигнати по разумен начин очевидности.
Георги Фотев
